Мои разкази

„ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“, В КОЕТО НЕ БИХМЕ ИСКАЛИ ДА ЖИВЕЕМ

„ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ“, В КОЕТО НЕ БИХМЕ ИСКАЛИ ДА ЖИВЕЕМ

или

За Робърт Антон Уилсън и късата памет на цивилизацията

Когато Робърт Антон Уилсън нарича детството си „варварска епоха“, той не говори за Средновековието. Не говори за пещерни хора, за чума или за някакъв мрачен век преди Ерата на електричеството. Говори за Америка от собственото си детство през 30-те години на 20 век - само на няколко десетилетия разстояние от света, в който той пише.

И точно това прави разказа му толкова смущаващ.

Герисън Бийч от спомените на Уилсън е бедно крайбрежно селище край Ню Йорк - бунгала, пясъчни дюни, непавирани улици, студени къщи и Атлантическият океан отвъд тях. Детето Боб Уилсън живее сред ирландски католици, безработни мъже, изморени жени, свещеници, семейни суеверия, евтини вестници и болести, чиито имена днес звучат почти като медицинска археология (последното - почти, все пак ????).

Морбили. Дифтерия. Коклюш. Полиомиелит. Ревматична треска. Туберкулоза. Пневмония.

Самият той преминава през впечатляващ каталог от заболявания. Около него хора умират от туберкулоза и пневмония, жени ходят с огромни буци-гуши на шията, а една обикновена настинка може да предизвика истински страх.

Но най-силното в разказа не е бедността.

То е нормалността на бедността.

Хората не се събуждат сутрин с мисълта: „Живеем в исторически ужасни условия.“ Те просто стават и палят печката - с въглища, ако могат да си ги позволят, или с дърва, събирани по брега. Отоплява се само централната стая. Отиването до тоалетната през зимата Уилсън сравнява с полярна експедиция. Няма телевизия; в дома му няма дори радио. Симфониите, музеите и литературата принадлежат на някаква друга вселена.

А там, където знанието липсва, неизбежно избуява митология (или, да си го кажем пряко, суеверия):

Не носи галоши вкъщи - ще оглушееш!

Не мастурбирай - ще ослепееш!

Не пий мляко след кисели краставички - ще умреш!

И не произнасяй „рак“ или „туберкулоза“, защото сякаш самото назоваване може да повика болестта в къщата.

Смешно е. Докато не си дадем сметка, че това не са приказки от 16 век. Това са спомени на човек, роден през 1932 година.

Уилсън описва не само материална, а и информационна бедност.

Малкият свят произвежда малък модел на Вселената. (!!!)

Ако цялото знание идва от семейството, квартала, свещеника и вестника, границите на познатото лесно се превръщат в граници на възможното.

Тук вече се вижда бъдещият Робърт Антон Уилсън - човекът, който цял живот ще предупреждава да не бъркаме своята карта с територията и своя „тунел на реалността“ със самата реалност.

Защото Герисън Бийч е неговият първи тунел на реалността.

Там възрастните знаят.

Знаят от какво се ослепява. Знаят как се хващат болестите. Знаят коя религия е истинската. Знаят кой е виновен за Депресията. Едни обвиняват евреите, други - републиканците. А безработните мъже обвиняват себе си.

И това е един от най-жестоките моменти в текста.

Световната икономика се срива, милиони хора остават без препитание, но отделният човек преживява катастрофата като доказателство за собствената си непълноценност: „Аз се провалих!“

После пие.

После парите свършват още по-рано.

После се срамува още повече.

Това е стар и удивително устойчив човешки механизъм - да превръщаме структурното нещастие в личен морален дефект.

Нямаш работа? Не си се старал достатъчно.

Беден си? Сам си си виновен.

Болен си? Не си живял правилно.

А в някои съвременни "езотерични" варианти: сам си „привлякъл“ болестта, бедността или нещастието, защото „сам създаваш реалността си“.

Старото обвинение към жертвата просто е сменило дрехите си. Някога е било морализаторско, днес понякога е „вибрационно“.

Уилсън обаче отказва удобното деление на светци и злодеи. Неговите хора могат едновременно да бъдат жертви на бедността и носители на ужасни предразсъдъци; да обичат семействата си и да мразят непознатите; да бъдат ревностни католици и след достатъчно бира с уиски да стават, както се шегува той, все повече ирландци и все по-малко католици.

Особено великолепна е неговата ирландска социална йерархия. Най-долу са „ирландците от колибите“ - неговите хора. Над тях стоят почти приказните „ирландци с дантелените завеси“, които притежават къщи и дори имат централно отопление. А някъде в социалната стратосфера живеят полумитичните "ирландци с шлифован кристал", способни на немислимото - да живеят почти като протестанти и да пият коняк.

Три смешни категории - и пред нас изведнъж се появява цялата класова система на една Америка от 30-те.

Но под хумора стои много сериозна мисъл:

Миналото почти винаги става по-хубаво, след като хората, които са страдали в него, измрат.

Остават старите автомобили, красивите рокли, песните, семейните фотографии, камините и романтиката на „простия живот“. Изчезват студените тоалетни, детските гробове, туберкулозата, безработицата, унижението, зъбоболът без добра упойка и безсилието на медицината.

Паметта има удивителен "фотошоп".

Тя маха въшките, инфекциите и детската смъртност и оставя дървената къщичка сред цветята.

Затова човек спокойно може да мечтае за 19 век, без да желае стоматологията на 19 век; за Средновековието, без да иска средновековна хирургия; за „живот близо до природата“, без никакво намерение да се отказва от антибиотика, очилата, упойката и топлата вода.

Получава се един своеобразен исторически ресторант на самообслужване: вземаме свещите, конете, камината, балните рокли и „простия живот“, а оставяме настрани сепсиса, глада и детската смъртност.

Уилсън прави обратното.

Той връща сметката.

И затова неговият оптимизъм е толкова интересен. Той вярва в науката, технологиите и възможността човешкият живот да става по-добър, не защото не познава тъмната страна на цивилизацията, а защото я помни.

Неговият оптимизъм не започва от утопията.

Започва от спомена за полиомиелита.

Той е видял със собствените си очи как неща, приемани за неизбежна част от човешката съдба, могат просто да престанат да бъдат съдба. Болест, от която вчера са умирали деца, утре може да бъде предотвратима. Студената къща може да стане топла. Работническото дете може да влезе в библиотека. Момчето, израснало сред хора, които почти не четат книги, може един ден чрез собствените си книги да разговаря с милиони хора.

Следователно „така е било винаги“ не означава „така трябва да бъде“.

Но тук има една уловка.

Материалният свят може да се промени много по-бързо от човешкия мозък.

Можем да имаме антибиотици, космически телескопи, интернет и изкуствен интелект - и пак да вярваме в собствените си версии на галошите, причиняващи глухота. Днес галошите просто са дигитални...

Само че сега суеверието вече не върви от кухня до кухня. То обикаля планетата за часове, снабдено с впечатляваща картинка на ДНК, думите „квантов“, „вибрационен“, „древно знание“ и задължителното „учените най-после доказаха“.

Технологичният напредък не гарантира епистемологичен напредък.

И може би точно тук старият Боб Уилсън би се засмял най-силно.

Защото технологията може да разшири света ни, но не може насила да разшири нашия "тунел на реалността". Това остава наша работа.

Затова не бива и прекалено високомерно да се смеем на суеверията на предците си. По-интересният въпрос е:

На кои наши убеждения ще се смеят хората след сто години?

Почти сигурно има такива.

Ние просто още не знаем кои са.

И тогава остава последният въпрос: когато казваме „доброто старо време“, по кое минало всъщност тъгуваме?

По действителното?

Или по минало, което никога не е съществувало - сглобено от семейни снимки, филми, музика, детски спомени и разказите на хора, които също са забравили половината?

Може би затова тази глава на Уилсън е много повече от спомен за бедното му детство. Тя е малка история на цивилизацията, видяна от една студена колиба край Атлантическия океан.

И съдържа едно предупреждение, което си струва да помним:

Не идеализирайте миналото, само защото сте имали щастието да НЕ живеете в него.

Напредъкът не означава, че човечеството непременно става по-мъдро. Не означава, че историята винаги върви нагоре. И със сигурност не означава, че постигнатото не може да бъде изгубено.

Означава нещо много по-скромно и много по-важно:

че огромна част от онова, което хората някога са наричали СЪДБА, се е оказало просто ПРОБЛЕМ, който още не са знаели как да решат.

А носталгията?

Носталгията е спомен, от който времето е изтрило сметката.

Уилсън просто я намира в старото чекмедже - и ни я подава.

...

...

(по книгата на Робърт Антон Уилсън "Космически спусък 2: Приземяване", размисли по главата: "Спомени за една варварска епоха. Върлуват бедност и болести")

...

Соня Петрова

12.09.2026

...

публикувано на: 13 септември 2026

#tretooko #SonyaPetrova #RAW #РобъртАнтонУилсън #добротостаровреме #време #епоха #памет #психология #философия