Книгата "Магически разкази"
Уважаеми Читатели,
Представям Ви един от разказите от наскоро излязлата ми от печат книга „Магически разкази”.
Преди него, ще кажа няколко думи за досегашните си впечатления от обратната връзка, която имам от читателите си. Така се стекоха нещата, че доста хора откриха в този мой сборник, освен интересно и стимулиращо ума и фантазията четиво, още и един вид „психически оракул”. Специално с този разказ, който Ви представям тук, се получиха много разтърсващи „съвпадения”.
Какво имам предвид под „оракул”? Нещата тръгнаха някак от само себе си, още когато взех първите отпечатани бройки – няколко читателя по едно и също време ми писаха, че са се опитали да „си врачуват” с книгата ми, отваряйки я на случайна страница и посочвайки на случаен пасаж от нея. По същото време и аз самата бях правила това – със себе си и с приятели, на които показвах книгата. И от многото странни „съвпадения”, някои от които ме караха дори да плача, защото и читателите плачеха, стигнах до извода, че е възможно книгата ми да помага на хората да „видят” по-задълбочено проблемите си, и съответно – да ги решават. Защото, когато виждаш „врага”, той няма власт над тебе. Когато осъзнаваш точния си проблем – той вече не е проблем.
След този увод, представям на вниманието Ви и моя предговор конкретно към книгата. След него – вече следва същинският разказ.
Приятно четене и благодаря Ви за вниманието!
Ако проявявате интерес към книгата, може да ми пишете във формата за контакт под публикацията, или във Фейсбук – на страницата на книгата. Цената й е 15 лева + 2 лв. За транспортни разходи. Общо – 17 лв.
Предговор
Тези разкази са част от моя път на трансформации, по който бях поела преди повече от двадесет години, но реално стъпих на него преди няколко – когато реших да изоставя стария си живот и да започна напълно нов. Новото начало съвпадна с нова бременност, от която в живота ми се появи нов човек – втората ми дъщеря.
В кръга на мистичното, защото това все пак са магически разкази, имах чувството, че тези от тях, написани по време на бременността ми, бяха диктувани от бъдещото бебе. Затова, вероятно, някои от историите са като приказки. По принцип моите „Магически разкази” не са в някакъв определен жанр, но ако трябва да го определя, за да ориентирам Читателя, бих ги сложила в „магическия реализъм”.
Моята отдаденост и занимания с Йога също си казаха думата – всеки, който е навътре в това Учение, ще разбере. Казват, че човек живее толкова животи, колкото езици знае. Към тази максима бих добавила с чисто сърце – Йога за мен е универсалният Език, който може да те заведе в безброй Вселени – по твой избор. И не само да те заведе, а и да ти помогне да съпреживееш опитности, които изглеждат немислими и магични в „обикновения” ти свят.
Разбира се, всичко това не значи „бягство от реалността”. Напротив! Реалността е богата и многоизмерна, и почти винаги крие повечето си аспекти от невнимателния наблюдател. Което му пречи да бъде неин пълноценен жител. Или, с други думи, да я използва за свое и на другите добро. Колкото и да е наглед бедна и еднообразна реалността ти – недей се лъга! Не тя е такава, а просто теб те мързи да потърсиш адекватен инструмент, който ще ти я покаже в целия ѝ блясък – както например мощният телескоп представя пред изумения поглед на астронома величието на Вселената.
Надявам се моите „Магически разкази” да помогнат на търсещия Читател да се докосне до многоизмерността на ежедневната реалност, да надникне в съкровищницата на своето въображение и най-вече – да извади от нея на бял свят свои творения – което всъщност представлява творчеството. Нещото, поради и заради което сме ТУК и СЕГА.
От Авторката
Тя се роди без съдба
(началото на един ненаписан роман)
1.
В една обикновена къща, нито богата, нито бедна, очакваха всеки момент да се роди дете. Бяха го чакали дълго. Много години. Сега, в този мартенски ден, най-сетне бе дошъл моментът то да се появи. И майката, и бащата искаха бебето да дойде на бял свят в родната си къща. По тази причина майката отказа - официално, с подпис и с попълване на различни формуляри - да постъпи в родилен дом. За целта също бяха успели да съберат необходимите средства и да извикат лекар и акушерка – да водят „домашното” раждане.
Всички в къщата много се вълнуваха. Включително и домашните любимци – кучето Вихър и котката Сузана. Те дори най-много, защото животните имат по-силно развит усет, интуиция и изобщо са по-близо до Земята и Неизвестното. Това е така, защото може би са пощадени от Информацията и Неумолимия Ум и няма какво да им пречи с различни невротични и хаотични изстъпления. Вълнението на кучето Вихър и котката Сузана обаче бе продиктувано от нещо много неприятно. То бе свързано с раждането и с новото човече, но...
...
Някъде в Неизвестното Някой бъркаше в един огромен казан нещо като лепкава материя - нематерия. Това беше висок, елегантен мъж, с красиво, леко изпито лице, безизразни, изглеждащи замислени, блестящосиви очи и дълга, кестенява коса. Над и покрай казана, летейки сякаш из въздуха, се въртеше жена. Имаше вид на невероятно красива, но ужасяваща вещица от детските приказки. Беше облечена в дълга и широка многоцветна мантия, на главата ѝ се мъдреха два рога, между които имаше кълбо, изобразяващо в едната си половина Слънцето, в другата – Луната. Косите ѝ бяха руси, тук-там с червеникаво-огнени оттенъци, очите - черни. Възрастта и на мъжа, и на жената не можеше да се определи. Наглед бяха млади, но би могло и да са ужасно, невъобразимо за човешките измерения, стари.
Материята в казана продължаваше да се върти, мъжът продължаваше да я бърка. Жената постоянно изтегляше нишки от тази материя и свързваше тези нишки с пъпа на всяко, току-що явило се на бял свят, новородено. Така всяко бебе получаваше по една нишка, която завършваше с единия си край в него, а с другия – в казана. Казанът се въртеше вечно, а нишката свързваше съществото през целия му живот. Когато дойдеше време то да напуска живота, нишката се прекъсваше. Преди да се прекъсне, най-често имаше предварителни белези, че това щеше да стане – тя постепенно изтъняваше.
Да, жената бе така наречената от хората Съдба. Бяха ѝ дали и постоянно ѝ даваха все нови и нови имена, но истинското ѝ име никой не знаеше. Не можем да го кажем и тук, защото засега е неизвестно. Има подозрения, че то се състои от всички известни и неизвестни звуци, изказани в строго определен ред. Едно от имената ѝ беше Самени-Лар, което ще използваме занапред. Мъжът бе вечният спътник „в живота” на Самени-Лар, но никой от хората не го познаваше, нито бе чувал за него. И неговото пълно и истинско име е неизвестно, а тук ще споменем само едно от имената му – Симане-Рал. Никой от човеците не познаваше реално и Съдбата – Самени-Лар, но по неведоми пътища до хората бяха достигнали откъслечни сведения, картини и данни, и Съдбата бе влязла в речника и образите, заложени им „по рождение”.
Сложно е да се опише и обясни как така от Неизвестното Съдбата свързваше всяко новородено – не само на хората - на планетата Земя. Не може да се опише и как ставаше така, че Мъжът хем бъркаше постоянно казана, хем правеше паралелно и много други неща. Още по-невъзможно е да се обрисува и обясни фактът, че Съдбата свързваше с нишки от казанната материя не само човеците на Земята, а всичко живо и неживо, навсякъде. В много паралелни светове. Сякаш светът на Самени-Лар и Симане-Рал бе нещо като основен вътък, от който произлизаха и зависеха всички Светове. Този „вътък”, „Свят” и както и да го наречем, бе обобщен в представите на Кучето и Котката като „Великото Неизвестно”. А Самени-Лар и Симане-Рал определяха какъв да бъде редът в Световете...
Някой ще запита – как така две прости, обикновени куче и котка могат да проникнат, разберат и усетят това Велико Неизвестно, като то е толкова сложно и неописуемо, че и човекът с най-висок IQ и най-развита сензорика не би могъл да го разбере, обхване, обясни и опише? И правилно ще пита този някой... Защото наистина не на всяко куче или котка по Земята е даден такъв „дар”, ако това може да се нарече така.
Нека засега приемем на доверие, че точно тези двама домашни любимци притежаваха Дара. Нека приемем, че този Дар им бе даден от един, условно казано, Човек, който също обитаваше Великото Неизвестно и имаше равна сила с Жената и Мъжа – Съдби, но те бяха успели да го победят и хвърлят във Великонеизвестния затвор, откъдето го пускаха да излиза само по един път на една земно-слънчева година. За него ще говорим по-пространно нататък. Сега само ще кажем, че въпреки затвора, той можеше от време на време да се свързва с някои същества. Ще допълним, че тези същества, с които се свързваше, въпреки препятствието на строгите стени на Затвора, най-често изпитваха някаква безусловна Любов... А какво е това безусловна любов, как изглежда, от какво се състои – също няма да обясняваме тук...
...
Родилният процес вървеше нормално. Майката дишаше правилно, както се беше обучавала, докторът и акушерката нямаше за какво да се тревожат. Освен това те знаеха, че зад най-близкия ъгъл на улицата чакаше линейка, оборудвана с всичката необходима съвременна медицинска апаратура и тази линейка щеше да се включи в раждането при евентуален лош обрат.
Раждането се проточи. Нощта клонеше към зазоряване. Бащата Стефан, който присъстваше на процеса, се изтощи неимоверно и продължаваше да окуражава Ана, жена си. И тя беше на края на силите си, но, както често се случва в такива ситуации, сякаш някаква неземна сила ѝ даваше допълнителна енергия... По едно време се наложи да се включи екипът от линейката и тъкмо се канеха да извозят майката до болницата, за да направят спешно секцио... и бебето се роди. Слънцето хвърли първите си лъчи над хоризонта. Момиченце. Мъртво...
Беше се задушило по време на дългия родилен процес. Докторите прерязаха и привързаха пъпната връв и опитаха всякакви възможни начини да го възстановят – когато не е прекалено късно, това може да стане, животът може да се върне - но напразно. Лошото беше, че майката започна да кърви много силно – направи страшно силен и масивен кръвоизлив. Оставиха телцето на бебето на една странична, помощна масичка и се заеха с Ана... Тя още не беше изгубила съзнание и плачеше неудържимо, страдаше неописуемо. Стефан също страдаше, но още повече се притесняваше и тревожеше за жена си и концентрира цялото си внимание в нея и екипа...
През това време кучето немска овчарка Вихър и сурата котка обикновена порода Сузана напираха да влязат в стаята. Вихър дереше бясно по вратата, Сузана също. От хората вътре никой не ги и чуваше – всички бяха концентрирани да спасяват майката. На моменти кучето успяваше да бутне бравата, но нищо – досега никога не бе постигал да отвори врата в къщата, котката също не можеше. Бравите бяха много трудни за отваряне дори за хора, стегнати някак...
Докато животните се мъчеха, скимтяха и виеха от вълнение и отчаяние, сякаш някакъв повей на въздуха в коридора раздвижи околността, направи бърза спирала като вихрушка над главата на кучето и сякаш се заби в нея. Въздушен тирбушон. Веднага след това Вихър, като по чудо, успя да отвори вратата. Втурнаха се в стаята и кучето взе внимателно в зъбите си бебешкото трупче - както майките-кучки носят кученцата си.
Пренесоха телцето в стаята, която беше отредена за бебето, подредена с много любов и вкус. Вихър сложи безжизненото телце на една мека, шарена табуретка и двамата със Сузана започнаха да ближат и разтриват енергично телцето с езици и муцуни. Около тях тримата отново се образува някаква необяснима, една доловима с просто око въздушна вихрушка, която сякаш ги обедини в едно. Те стояха в центъра на бурята, облечени във вихър... Изведнъж бебето пое въздух и нададе силен рев. Толкова силен, че се чу и в съседните къщи. Много от съседите, които знаеха, че Ана и Стефан чакат дете, се зарадваха и почувстваха вълнение в сърцата си. Новият живот винаги действа така на околните, колкото и отнесени и невротични да са те. По някакъв начин, макар и за момент, сякаш връща у хората истинското усещане за живот, такова, каквото би трябвало да бъде, но те отдавна са го забравили или изоставили. Не нарочно, просто така, с времето...
Единствените, които не чуха триумфалния бебешки рев, бяха родилката, бащата и екипът. Вече овладяваха кръвоизлива, но все още бяха твърде концентрирани в отговорната си работа, за да чуват каквото и да било, неотнасящо се до пряката им дейност в момента.
Кучето и котката са порадваха на ревящото бебе и по някакъв начин разбраха, че е време да потърсят човек, който да поеме бебето и да се погрижи за него. А то не млъкваше. Беше едро бебе и се дереше с пълна сила, без проява на най-малък намек за изтощение. Вихър отново взе в зъбите си бебето, вече живо и ревящо, и заедно със Сузана хукнаха към стаята с родилката. Някой в суматохата отново бе затворил вратата. Това беше лошо. Кучето отново започна да драска по вратата, но не можеше да се изправи в цял ръст и да го направи с цялата си тежест, което би подсилило шанса да го чуят, защото държеше бебето в муцуната си. Трябваше да се осланят на Сузана и на силния бебешки рев...
По едно време вътре в стаята акушерката случайно хвърли поглед към масичката, на която бяха оставили трупчето. Ахна от изумление – трупчето го нямаше! Веднага обърна внимание на всички... Тогава чуха драскането и рева пред вратата. Моментът бе страшно концентриран. Такива моменти могат да се оприличат на този отрязък от време, който е предхождал Големия взрив – макар че тогава, твърдят, „време” не е имало. Взривът настъпи – бащата се втурна към вратата, отвори я... и като в безвремие, грабна в ръце ревящата си дъщеря – Вихър му я връчи без забава.
И в момента, и впоследствие Стефан не можеше да опише чувствата, които го обзеха при вида на кучето и котката, носещи живото му, ревящо и нетърпящо възражения в рева си дете. Времето сякаш се разтегна за него и от мига, в който ги видя пред вратата, до момента, когато взе в ръце бебето и го вдигна тържествено пред себе си, му се струваше, че са минали векове. Когато го издигна, слънцето проби през прозореца и ревящото, червенокосо, кърваво бебе бе осветено от слънчевите лъчи на зората като по поръчка, като при някакъв предназначен специално за случая киноефект.
- Кръщавам те Зора! – само успяха да чуят околните през силния рев.
...
Зора остана без „нишка”. Точно това бяха видели - още преди тя да се роди - Вихър и Сузана, и бяха решили на всяка цена да ѝ помогнат да си върне живота. На някакво тяхно си ниво те знаеха - липсата на нишка означаваше, че тя няма да живее. Но не можеха да се примирят с това и вярваха, че ще успеят да ѝ върнат рано взетия живот. Да, животните също вярват. Понякога. Както и хората.
Много същества и несъщества остават без „нишка”, това е в реда на нещата. Редът, определен от Лар и Рал. Остават, но никога живи...
Това нещо се случваше за първи път.
Съдбата имаше връзка с всички посредством нишките. Ако някой останеше без нишка – тези същества просто се връщаха в Общото, откъдето след определен период отново се включваха в живота и получаваха своята нишка. Нишка на Съдбата. Нишка на Лар и Рал. Такъв беше Законът и досега никой не бе оставал жив без нишка, или с други думи – без Съдба. Без предначертан Път. Е, пътят не беше съвсем строго начертан за никого. На определени точки той се раздвояваше, разтрояваше, изобщо - мултиплицираше се - и тогава зависеше от самото същество по кое от разклоненията ще тръгне и какво ще последва от това. Това човеците на Земята бяха нарекли свободна воля. Да, имаше я, но в рамките на Съдбата, на определени точки от Пътя. Всичко останало беше предначертано. Дори броят и видовете разклонения, както и последствията от тях бяха предначертани от Господарите на великото Неизвестно – Самени-Лар и Симане-Рал.
Нишката беше средството, което свързваше Лар и Рал със всички същества. Така те познаваха всички и знаеха за всички. Ако някой жив по някаква причина останеше без нишка, те не биха имали никаква връзка с него и не биха знаели за съществуването му.
Някой би попитал – те нямаше ли да разберат, че този някой не е умрял, като не го видят да се връща в Общото? Така е, биха разбрали, но никога не проверяваха кой се връща в Общото. Законът, който бяха наложили, бе толкова силен и неотменим, че се осланяха изцяло на него и го бяха оставили, още откакто съществуваха Световете, да действа сам. Понякога обаче, Слепият Закон може, съвсем несъзнателно, да изневери на създателя си...
Зора остана жива без Нишка...
…
Автор: Соня Петрова - Аеиа
...
За контакти:
"Магически разкази" във Facebook (линк)
...
