Мои разкази
НЕОБЯСНИМИ ПОМОЩНИЦИ: СПАСЕНИЕТО „ИНДИПАСХА“
НЕОБЯСНИМИ ПОМОЩНИЦИ: СПАСЕНИЕТО „ИНДИПАСХА“
Започна вторият ден от кратката почивка, през която бяхме решили да сгъстим максимално пространство-времето. Това магическо действие от квантовата физика щеше да се случи по следния начин: ние, двамата, хем щяхме да се насладим на Созопол през ранния юни, хем да пообиколим, за първи път, свещените места в още по-свещената планина Странджа.
Само двамата.
Без деца, без животни, без растения, без щуротии.
Е, с телефоните, разбира се.
И, не на последно място, с любимия Кон, който щеше да ни прекара навсякъде из Планината, тъй като този наш Кон е част от Изкуствения Интелект, т.е. конят е кола, високопроходима.
Събудих се рано и реших да прочета из Нета нещо за маршрутите из Странджа – дотогава не бях чела нищичко.
Всъщност, бях чела, многократно, още от времената на социализма, когато бях в прогимназията, книгата за най-известната българска „пророчица“ – от там знаех за „Гробницата на Бастет“, предполагаема гробница. Бях се запознала тогава с проучванията, направени уж засекретено и под егидата на Людмила Живкова, и прочее мистика и „окултизъм“.
Но това бяха общи знания, а не разглеждане на конкретен маршрут.
Затова и първо изчетох, наново, цялата история за Мишкова нива, за връх Голямо Градище и за тази Бастетска гробница. Четях в блог за туризъм. Там пишеше, че всеки, който мисли да обикаля района, първо трябва да се регистрира в Управлението на Гранична полиция в Малко Търново, тъй като повечето Странджански обекти се падат в гранична зона – Турция е съвсем наблизо.
Да, планината Странджа преминава и в Турция.
Още по отношение на Странджа. Преди по-малко от месец една приятелка беше обиколила всички ключови места из планината, беше постнала снимки в социалната мрежа и от там аз бях видяла едно име, което не бях срещала никога преди това – Индипасха.
Впрочем, приятелката ни беше дала целия си маршрут, три-дневен, напечатан на лист, но, разбира се, децата бяха потулили някъде листа и той така и не се намери.
Затова аз продължих с търсенията из Нета – потърсих Индипасха.
Отново попаднах на същия туристически блог, там беше описан и маршрутът до това древно тракийско оброчище (отново предполагаемо, разбира се), както и легендата, свързана с него.
Там, в Индипасха, има аязмо – свещено изворче, - което извира изпод внушителна надвиснала скала.
Ето го аязмото, то е под надвисналата скала - на снимката не се вижда. За ориентир - при параклисчето.
Водата, казват, била най-лечебната вода в България, някои я наричат „жива вода“, а най-често срещаната легенда, свързана с това свещено място, е за един човек, който имал вол.
Волът остарял и ослепял, но вместо да го убие, човекът решил да го пусне из планината, един вид – да му даде, все пак, шанс да се спаси. Минали много дни, човекът вече мислел, че вълци и мечки са изяли добичето, когато ненадейно волът се върнал!
Прогледнал и в добро здраве!
Цялата тази процедура се повторила няколко пъти, докато стопанинът не решил да проследи своя верен вол.
И видял, че волът отива на някакво място, вдън горите Странджански – там той пиел вода изпод едни скали.
Така било открито аязмото в Индипасха и оттогава всякакви хора ходят там на поклонение и с надежда за изцеление.
Обичаят е да окачват по клоните на дърветата, по лианите и висящите бръшляни своя дреха или част от дреха, или дреха на свой близък, неизлечимо болен.
Така, както клонът виси между небето и земята, в „нищото“, така вярват, че оставят там и своята болест – да виси в „нищото“.
Можете да видите и чуете песента на Аязмото в Индипасха - на клипа:
И така, в четене оттук-оттам на различни маршрути и случки из Странджа планина, ние най-сетне се приготвихме за тръгване. Не беше много рано, преваляше десет сутринта. Решихме да пътуваме към Малко Търново през Царево, т.е. по стария път. Ние този път си го знаем, тъй като години наред сме ходили в Царево, а също и в Синеморец, в Резово и т.н.
Но в Малко Търново не бяхме ходили никога досега.
Гугъл Мапс ми показваше новия път – но за него ние трябваше да се върнем до Бургас, а не искахме.
И започна нашето Пътешествие към Индипасха.
Не, не бяхме тръгнали точно към нея. Изобщо не мислехме да ходим до там!
Дори Любимият въобще не знаеше нищичко за това място.
Идеята ми беше да отидем до Мишкова нива, връх Голямо Градище и Гробницата на Бастет. Като първо мислехме да минем през Малко Търново – и там да се регистрираме в Гранична полиция.
Пътувахме известно време, минахме началото на „Природен парк Странджа“, указано с табела, там май има и Чешма „Гларус“ – не я видях, но на табелата е описан маршрут – от там до село Кости.
Малко след това видяхме водна костенурка по средата на шосето. Спряхме, аз излязох и я занесох до другия „бряг“ – да не би случайно някой автомобилист да мине през нея.
Ето я Костенурката!
Нямаше движение по пътя, почти нямаше никакви коли.
Десетина минути след костенурката видяхме една окачена на клоните дреха, това ми напомни за Индипасха и реших да разкажа на Любимия за това място.
Таман започнах да разказвам и видяхме табела със стрелка – Индипасха!
По някакъв вътрешен импулс, Любимият веднага се отклони натам – напуснахме шосето и тръгнахме към това място.
Променихме първоначалния план, така да се каже.
Пътят беше хубав, тип междуселски, застлан с натрошен камък.
Аз веднага зачетох в Нета какви са подстъпите към дестинацията, все още имаше Интернет, макар и с прекъсване – пишеше, че може да се стигне с високопроходима кола.
Малко след като навлязохме в отклонението, срещнахме една Пепелянка! Спокойно лежаща и събираща топлина в десния край на пътя – замалко да я прегазим!
- Спри! – викнах. – Не мога да изпусна това!
Вече за втори път ме посрещаше такава Змия на свещено място.
Преди около месец една огромна Усойница ни посрещна на Перперикон. И тогава отивахме за първи път на това място. Но сега няма да разказвам за нея. Тук посрещачът беше Пепелянка!
И докато Усойницата се движеше активно и дори изсъска – само за да ни извика да я видим – то този Странджански Змей, Пепелянката, не благоволи да помръдне през цялото време, докато я снимах. Мислех да я ръчна с една пръчка, но се въздържах – от уважение към мястото, е, и към Змията, разбира се.
Ето я Змията!
Друг интересен Посрещач, съвсем наскоро след Змията, беше едно Еленче – Рижо Еленче!
Така го видя Любимият, аз лично не го видях в подробности – само едно червеникаво-огнено голямо кълбо, което се шмугна в Гората с космическа скорост.
После навлязохме в по-труден път, планински, между дървета, изобщо – прекалено магически!
Твърде потаен, безкрайно мистичен!
Разбира се, през цялото време джи-пи-есът показваше погрешно, имах чувството, че сме се изгубили и че пътят е безкраен, а и твърде рисков и опасен – дори за високопроходимия ни Кон!
Някак подсъзнателно усещах, че Енергиите на Планината нарочно объркват лъчите на джи-пи-еса – но не смеех да го изкажа това, дори мислено, дори наум.
Да, движехме си се по коларски път, но твърде рисков и груб.
По едно време срещу нас се зададе друг „Кон“ – джип „Ауди“, - казах си:
„Щом този е минал от тук, значи и ние ще минем, нашият кон е къде-къде по-як от този!“.
Разминавайки се с него, се спогледах с човека, който го караше – мъж на неопределена възраст, слаб, тъмен, с вид на интелектуалец, доста странен, а и прекалено странно ме изгледа!
Но пък, помислих си, самото място е изключително странно – вероятно всеки срещнат там ще ми се стори странен. А и човекът не беше облечен като за планина – а елегантно, като за излизане в града.
Не за пръв път срещам такъв елегантен човек в пущинаците.
Преди много години, но пеша, срещнахме подобен в Родопа планина. Човек в костюм – привечер в планината, пеша, отдалечени на часове от всякакво населено място. Но за това – друг път, а и съм го разказвала май в някой от разказите си. След разминаването с „Аудито“ го забравихме напълно, тъй като бяхме погълнати от Пътя…
След доста друсане и притеснения, най-сетне се озовахме на площадка между дърветата, с пейки и табела – „Индипасха“.
Голяма, нова табела, указваща началото на древното тракийско оброчище, описваща и местната флора.
Оставихме там „Коня“ и тръгнахме надолу.
Има направени стълбички, доста стръмни, с парапети от дебели клони.
Снимка на стълбите - макар от нея да не се разбира каква точно е реалността.
Гледайки по снимките от телефона, снимала съм Змията в 12:21 часа, а табелата „Индипасха“ – в 13:01 часа. Значи – стигнали бяхме за около 40 минути до Светилището.
Сега, ретроспективно, почти се учудвам, че осъзнавам числото 40! Това са годините в „Пустинята“, които трябва да извърви Мойсей, докато стигне с народа си до Обетованата Земя.
40 е голяма символика!
Писала съм, че човек става истински Човек, чак след като навърши 40 години, т.е. чак след като успее да преодолее това тежко Пътуване. А тук годините са колапсирали до минути…
И така, спуснахме се до същинското свещено място – при Аязмото.
Ромолене на изворче и рекичка, песни на птици, слънце там не огрява никога, защото то е в една долинка, като кръг, просто няма такава Магия!
Високи, стари Букове, зеленина!
Усойно място.
Като в най-вълшебната приказка.
И нямаше абсолютно никой там.
Само ние, Двамата.
Никой – имам предвид представител на вида Хомо сапиенс.
Иначе – пълно с много представители от видовете растения, насекоми, птици.
Нямаше и нито една окачена дреха!
Явно някой беше изчистил, не знам.
Докато си миехме ръцете на Аязмото, чухме отгоре, откъм мястото, където беше нашият „Кон“ – кучешки лай!
Кучето излая няколко пъти – през една минута.
После – тишина.
Аз очаквах да се появят хора, но никой не се появи.
Любимият се притесни и забърза да се качва обратно.
Впоследствие разбрах, че се е притеснил – тъй като лично аз не усетих нищо тревожно.
Помислих, че е излаяло ловджийско куче…
И така, сбогувах се с това свещено място – разправят, както четох из сайтовете, - че там Жрици на древните траки правели тайни приношения на Боговете, както и че било трудно човек да намери това светилище: трябвало „Боговете“ да те допуснат и чак тогава ти би могъл да го намериш, иначе се губиш из необятните Странджански гори.
Любимият вече бързаше нагоре по стълбичките, аз правех последни снимки и клипове. Бяхме си налели и една бутилка от „живата вода“.
Тръгнахме обратно, по същия път. И точно когато вече излязохме от трудния горски участък и стъпихме на междуселския каменен път – малко след табелка, указваща „Пещера Света Марина“, където аз казах:
- Обръщай! Отиваме и при Света Марина!
Спирачките на Коня отказаха!!!
Спряхме, обаче, много лесно – все пак карахме с под 20 километра в час, а и пътят там бе равен…
Голям късмет се оказа и че точно там имаше Интернет! Защото далеч не навсякъде из тия пущинаци имаше.
Бързо намерих „Пътна помощ“ – по интернет, а и един Наш Човек беше готов веднага да тръгне от София – да ни спасява.
Но него го свърнахме – бяхме на прекалено трудно място и сигурно щяхме да го чакаме до полунощ, поне. Защото беше около 14:30 часа.
„Пътна помощ“ дойде към 18 часа – Човекът беше много весел и отзивчив, а и страшно учуден – къде сме попаднали и как изобщо е станало това!
Той едва беше издрапал с камиона си до там!
Докато чакахме „Пътна помощ“, покрай нас мина два пъти кола на „Гранична полиция“.
Първият път профуча с много хора в нея. Вторият – полицаите спряха до нас и единият ни попита усмихнато:
- Да не се изгубихте?
Когато му отговорихме, че чакаме „Пътна помощ“, той се усмихна загадъчно и колата продължи по пътя.
- Такива коли не се развалят! Не е възможно! –
това казаха полицаите от Гранична полиция, часове по-късно, когато ни спряха за поредната проверка. Вече бяхме с камиона на „Пътна помощ“. Провериха да не прекарваме бежанци…
Същото ни каза и Човекът от „Пътна помощ“.
Бог да го благослови, и него, и Рода му – този млад и добър човек ни помогна много, съвсем безкористно!
Винаги е добре човек да знае, че на света съществуват такива хора – които вършат много трудна работа, които почти не излизат в почивка цяла година, и спасяват хора, изпаднали в беда…
Както и да е, всичко приключи много добре, повече от добре!
Ретроспективно, първоначално Любимият мислеше, че неизвестни „доброжелатели“ са резнали маркучите на спирачката, докато ние сме били долу, при светилището.
Той подозираше, че кучето, което чухме да лае, е било с тези хора.
Но се оказа, че маркучите са непокътнати и че тази авария е невъзможно да бъде причинена от външни хора.
Отново ретроспективно, аз усетих, че това Невидимо Куче е нашият Пазител, който просто ни е предупреждавал…
Друга голяма странност беше, че срещнахме за втори път „Костюмирания с Ауди-то“.
Когато качвахме Коня на камиона на „Пътна помощ“, „Ауди“-то цъфна изневиделица на пътя!
То, явно, се връщаше към Индипасха, не знам.
Спря, защото, вероятно, водачът се страхуваше да не одраска колата, ако мине покрай камиона. Постоя, после пусна аварийни и „Костюмирания“ излезе!
Сложи тъмни очила и се насочи към нас, но когато стигна до нас, свали очилата и проведохме разговор – общ – той също каза, че „такива коли не се развалят!“.
Така да се каже, аварията се случи на възможно най-благоприятното място!
Нищо, че бяхме вдън горите Странджански-Тилилейски! …
Именно защото бяхме ТАМ!
Конят така или иначе щеше да излезе от строя – да му откажат спирачките – така казаха авто-монтьорите впоследствие.
И бяха абсолютно сигурни в това.
Но това отказване на спирачките можеше да се случи навсякъде, включително и на път, на който караш със 180 км/ч, има насрещно движение, натоварен трафик и т.н. до безкрай.
Колкото до Света Марина – вярвам, че и Тя ни пазеше!
Първо, защото колата излезе от строя, веднага след като се насочих мисловно към Пещерата – Светилище на Света Марина.
Второ, защото впоследствие разбрах, че Света Марина е Покровителка на Змиите, а по пътя за Индипасха ни посрещна една Пепелянка!
…
Автор: Соня Петрова – Аеиа
08.06.2021 г.
…
Ето още няколко снимки от случката:
....
