Мои разкази

КАК ХОРАТА ПРЕСТАНАХА ДА ВИЖДАТ ДУШАТА? ИЛИ ЗА МОДАТА - притча




Някога хората били само души - нямали тела,те не им били нужни.

Живеели си щастливо, в сговор, хармония и разбирателство. Някои казват, че това време се наричало  Златния век. За какво им е било тогава злато – не е ясно, но да приемем,  че това е една от вечните загадки, които никога няма да бъдат разрешени (извън своето си време?).

Как обаче се случило така, че хората постепенно престанали да се виждат един друг – това така и никой не успял да го разбере. То е поредната времева загадка, т.е. нещо си, заключено изключитено и само в своя времеви сандък. Някои тълкуватели на най-древната история твърдят, че хората тогава били започнали да стават все по-самовлюбени и самовлюбени, започнали да забелязват само себе си – и в един момент установили, че всъщност не могат да видят своите близки!


Тогава тръгнали да търсят решение – по ония времена можели да се обръщат пряко към Твореца.


Когато Той разбрал какво било станало, доста се ядосал, но нямало какво да стори – съгласил се да помогне на хората.


 Ето как:


Той постановил, че хората вече задължително трябвало да са с облечени души – така по-сигурно щели да се забелязват един-друг. И дал на всички тела. Телата всъщност били дреха за душата. Чрез дрехата, казал Той, ще можете да видите по-добре и по-сигурно душата, т.е. Същността.


Речено-сторено.


Да, де, ама тогава хората започнали да се вторачват основно в дрехата – т.е. те пак не забелязвали душата, а гледали и виждали само тялото! Това хем им харесвало и ги привличало, хем пак не били доволни, защото не можели за видят Душата, истинската Същност на ближните. Това пък, от своя страна, довело до възвикването на Лъжата – когато хората разбрали, че другите със сигурност не ги виждат, решили да се пробват да станат „други“, т.е. да се преструват на неща, които не са.


Да, де, ама това довело да всеобщо известната днес максима, че: когато повториш 100 пъти една лъжа, тя става истина. И наистина става истина! Престори се сто пъти на болен, наистина ще станеш болен. Престори се сто пъти на щастлив – ще станеш такъв!


С тези вечни игри, хората разбрали, че всеки от тях може да бъде практически всичко и всеки!


Но изгубили Себе си. Изгубили пряката връзка със собствените си Души...


Вече било късно, но Творецът, от няма накъде, решил и създал дрехите. Истинските дрехи, или това, което днес наричаме  дреха. Т.е. – нещото, с което покриваме тялото, което, от своя страна, също е дреха.


Дрехи, обличат дрехи, обличат дрехи....


Някой ще каже: да, но по този начин Творецът не е ли отдалечил още повече Хората от Душите им? Не стига, че имали вече една, отклоняваща вниманието дреха, ами сега и дреха на дрехата?


Логически е така, но Творецът не е и никога не е бил задължен да е изключително и само логичен! Той дори е извън Логоса! Той дори може да бъде наречен Тя! Може и То! Може и с несъществуваща дума-недума. Думите са дреха на „нещата“. Творецът, обаче, си е Творец, независимо дали е облечен в думи, или не. И тълкувателите на Творението, доколкото им е по силите и възможностите, обясняват възникването на дрехите така:


Колкото повече едно нещо е скрито, толкова повече се стремиш да го откриеш. Е, разбира се, трябва да знаеш, че е скрито и че изобщо скритото съществува.


Скривайки с дреха дрехата на Душата – с това Творецът мислел да стимулира Хората да се стремят да открият, т.е. да видят Същността на Другия.


Независимо от това, Хората не само че още повече спрели да виждат, а напълно изгубили и своята лична Душа, заплеснати по сдобиването с храна, която трябвало да поддължа тялото (дрехата на душата) и запленени от вариантите, които били безброй, по отношение на вида и формата на дрехите на дрехите, т.е. на това, което днес наричаме просто „дрехи“. 


Така възникнала модата!


Но ще спрем до тук, че ако продължаваме, току-виж сме скочили отвъд Големия Взрив!


...

 

Автор: Соня Петрова - Аеиа

...





...