ПАРАДОКСЪТ НА ЧУЖДИЯ ПРОБЛЕМ
„Чуждата трева е по-зелена, чуждото яйце е по-голямо, чуждата паничка е по-пълна, сламката в твоето око е по-голяма от гредата в моето“…
И какво излиза – май и чуждият проблем е по-голям.
Но и по-малък.
И по-незначителен.
Но и по-глобален.
Ако го нямаше чуждият проблем, аз щях да съм…, ехееейй, далеч нагоре и напред.
Такива работи с проблемите.
Защо „парадокс на чуждия проблем“? Защото проблемите биват възприемани противоречиво и парадоксално. Всеки има някакви напълно лични проблеми. Някои от тях ги решава, и те престават да бъдат проблеми, а се превръщат в постижения, победи, надмогвания на слабости, напредък по пътя и пр. Други от проблемите, личните, си продължават да съществуват като проблеми, пречат ни, понякога се опитваме да ги разрешим, но като не успеем, най-често започваме да търсим техния корен – и го намираме в чуждия проблем. Който „чужд проблем“ най-често е общ, глобален, или, ако може да се каже така – проблем, собственост на голяма група същества.
Видите ли – те не могат да го решат, и от там идва и моят личен проблем.
По този начин ставаме слепи за личните си проблеми и се превръщаме в мрънкала, които оплюват некадърността и неосъзнатостта на „другите“ – другите са некадърни и глупави, необразовани и незнаещи, и по тази причина не могат да си решат „общите“ проблеми. Аз, ако можех да влияя на другите, бих им помогнал, ама не мога… И моят проблем си стои нерешен. И аз съм една вечна, недоброволна и мрънкаща жертва.
Няма такова нещо – ОБЩ ПРОБЛЕМ.
Това е обобщение, вид илюзорна абстракция.
Всеки един, привидно ОБЩ ПРОБЛЕМ - е всъщност ЛИЧЕН ПРОБЛЕМ.
Или – ОБЩИЯТ ПРОБЛЕМ е нещо като МНОГОКРАТНО КЛОНИРАН ЛИЧЕН ПРОБЛЕМ.
...
Другата част от този пре-странен парадокс: за да се чувстваме важни и значими, обичаме да преувеличаваме своите проблеми, и да омаловажаваме значимостта на чуждите. В този случай не търсим корена на своя нерешен проблем в „чуждия общ проблем“, а поставяме на пиедестал нашия проблем, който ни кара да се чувстваме като светци-мъченици. Изгубим ли този наш вечен проблем-спътник, ще изгубим есенцията на своето съществуване, и няма да има за какво да се хванем. Шефът ми е виновен за всичко – ако не беше той – аз щях да съм на светлинни години напред!!!… Ами изостави го този шеф, в края на краищата! Стига го ползва за оправдание! Никой не те е вързал за него. Но – трудно е да поемеш сам отговорността за собственото си дередже…
Колкото и смешно и невероятно да звучи – ако всеки един член на човешкото общество тръгне да си решава личните проблеми, и се задълбочи в тази си дейност, и упорства, и полага усилия – то, почти е сигурно, че:
АКО ВСЕКИ ЕДИН ЧОВЕК РЕШИ СВОИТЕ СОБСТВЕНИ, НЕПОСРЕДСТВЕНИ ПРОБЛЕМИ,
ОБЩИТЕ ПРОБЛЕМИ ЩЕ ИЗЧЕЗНАТ.
Като с махване на магическа пръчица.
Но както е трудно да се гледа само в собственото канче, така е още по-трудно да се види собственият проблем – това е причината за възникването на така наречените измислици „ОБЩИ ПРОБЛЕМИ“…
Пълно е с хора, които в захлас сочат и заклеймяват чуждите проблеми – и се пишат съпричастни и с будно гражданско съзнание, и състрадаващи, и какво ли още не. Такива хора обичат да закачат етикети на всичко и всички, обичат да се мислят за „просветители“ и за осветяващи тъмните места на човешкото общество и съзнание, като по този начин се преживяват като помагащи на безпросветните „маси“ да си решат проблемите, но най-вече – обичат да посочат, че те самите имат безброй много нерешени проблеми. Последното сякаш им е паднало от Небето – те съзнават чуждите световни проблеми, но своите някак ги пренебрегват и продължават да си ги имат. Е, какви чужди проблеми си тръгнал да решаваш и осветяваш, като твоите, личните, си ги държиш на тъмно и топло във вътрешните си стаички? И не си мърдаш пръста да ги решиш?
Да решаваш чужди проблеми или да помагаш в решаването им, е допустимо само тогава, когато собственикът им те помоли да го направиш. То и само в такива случаи е възможно. Всичко останало е пепел на вятъра…
…
Автор: Соня Петрова - Аеиа
публикувано на: 17 август 2015 г.
...
